Отроче прелестно е свило,
на тучната планетна гръд,
снага сред земното котило,
на чудесата по света.
Сутрин го слънце открива
и го пробужда с лъчи,
вечер луна го завива
с одеала от звезди.
Това красивата е Рила,
в скутовете си ухайни,
отколешни легенди скрила,
ревниво пази свойте тайни.
Елате с нас да ги открием!
Да вземем слънцето в ръце,
в него бузи да потрием
и да запеем от сърце.
Дървесни храмове омайни,
под свода свой приютили,
животни знайни и незнайни,
опазени от злите сили.
Алиница любезно ни приветства,
приканва ни да отпочинем,
за да открием рилската фиеста,
в амфитеатъра старинен.
Ансамбъл древен зазвучава,
запява цялата гора
и сякаш песента отдава,
живот на Рила планина.
И всяка жива твар разбира,
дошло е време да лудуват,
във вихъра на карнавала,
се хвърлят всички да танцуват.
Дошли да оживят пейзажа,
подскачат дивите кози,
но ако искат се показват,
на любопитните очи.
Глава отметнал в захлас,
глухаря свойта песен пее
и сякаш именно за нас,
от неговата гръд се лее.
Здравейте, утрото ни казва
и ни залива светлина,
а Рила сякаш ни показва
по- истинската си страна.
И разпиляла звездния гердан,
снага протяга да го събере,
забравила моминския си свян,
тя прелестно оголва рамене.
Напролет шапката и бяла,
разплита слънцето с лъчи
и като къдри изпод нея,
потичат пролетни реки.
Жадни паячета пият,
пленена утринна роса
и бързо в храстите се крият,
щом дойдат птичите ята.
Запяват гребените бели,
отмиват зимния и грим
и под елховите кадели,
разпръсват цветния килим.
С глава в синевата щедра,
мечока басово запява,
нарежда своята молитва ведра,
за дълголетие и здраве.
А вятъра с въздушен гребен,
разрешва билки и цветя,
минавайки по пътя земен,
той гордо води пролетта.
Елен надува рог вълшебен,
навел назад глава
и в миг по-прелестен и древен,
разкрива се света.
Вековни смърчове изящни,
оглеждат мигом свойте клони,
в кристални ручеи сладкогласни
и сякаш с бързея се гонят.
Щом дойде лято, слънцето изсипва
сноп живородна светлина,
която през криле орлови,
залива рила планина.
Лалугер тича ужасен,
наднича в тучните треви,
над него с поглед стоманен,
орелът хищно го следи.
На ново сякаш прероден,
тъй както древния месия,
възкръснал в полет вдъхновен,
с крилете си твори стихия.
Красиви мури-нестинарки,
танцуват ритуален танц,
с хлопатари от шишарки,
върху жарава от цветя.
А веселия дъжд разпръсква,
сълзите си в гората млада
и в мигом слънцето разпалва,
в дъгата пъстра водопада.
Измили празничните си сукмани,
и китно кацнали в полето,
селца магично замечтани,
подобно гълъби в небето.
Между скалите исполински,
кристали слънчеви подскачат,
забравили за дните зимни,
пенливи струи брега закачат.
И гъби сякаш самодиви,
в езически екстаз,
хоро магическо са свили,
приканват ни при тях.
Денят със свойта жар облива
дървета, върхове и хора
и на туристите щастливи,
той носи приказна отмора.
Короните подърпвайки с пръсти,
и стонове изтръгвайки в захлас,
любовно вятър ни прегръща,
и чувства топли буди в нас.
С цигулката щурец засвирва,
а изгрева кротко мълчи,
зорницата морна заспива,
в магичен хамак от лъчи.
Като уплашена сърна,
в деретата бездънни,
се крие мрака и с нощта,
не иска да си тръгне.
А утрото магьосник древен,
с въздишка пали върховете,
приканват ни те с глас напевен:
-Елате ни посетете!
И славеи, гласове небесни,
над облаците извисили,
сякаш с огърлица от песни,
зората са дарили.
Гостоприемно Мусала ни кани,
да покорим зеления венец,
що турила е майката природа,
на тоз балкански първенец.
Прострял снагата си могъща,
разстлал зеления си плащ,
той земните недра прегръща
и стопля ги с неземна страст.
Искрящото небе поел,
с гранитни голи рамене,
разкъсал земния предел,
не може да се побере.
Скали величествено впити,
в живата природна плът,
монументално възвисени,
над суетата на света.
И като фея чародейна,
природата таз майка свята,
поставила е накит чуден,
върху гърдите на земята.
Тя планината щом създала,
и морно чело преклонила,
с топъл дъх живот и дала
и с радостни сълзи измила.
Там дето паднали сълзите,
спонтанно бликнала вода
и кат напук върху скалите,
те сътворили езера.
Елате да прегърнем Рила,
да зърнем нейните чеда,
в свойте пазви приютила,
тя седемте си езера.
И самодивски танци луди,
подхващат призрачни мъгли,
разлели течни изомруди,
върху студените води.
Пъстърви китно пременени,
танцуват с буйна страст,
като русалки ни приканват:
-Елате тук при нас!
Като раздавал красотата,
бог сметнал, че е прекалил,
гласът отнел им и във водата,
навеки ги укрил.
А вечер в булото на мрака,
скалите като хищник древен,
са впили нокти в дълбината
и лочат я в захлас напевен.
Прехласнат гледа небосвода,
таз толко земна красота,
тук сякаш дивата природа,
живее и сега.
Щом дойде есента с усмивка,
загадъчен художник сякаш,
разсипва своята палитра
и краски дава на гората.
Оловни облаци и бури,
като оракул стар,
прекършват борове и мури,
пред нейния олтар.
Наведена гората стене,
за свойте свидни чеда,
а вятър тъгата разсейва,
поднася венец от цветя.
Ефирни армии от звезди,
пропъждат залеза прекрасен,
и над смирените скали,
разстилат небосвода ясен.
Като очите на вълчица,
в тъмата тръгнала на лов,
луната в мигом ни пробожда,
с митическа любов.
И сови литнали в нощта,
сякаш вещици зловещи,
изгарят сенките с очи,
като пламтящи свещи.
А белите мъгли се стелят,
като чели да предвещаят,
с призрачната си феерия:
-На лятото дошъл е краят!
Прощално птиците запели,
минават в приказен керван
и по млечния път поели,
ги грабва звезден ураган.
Такава древна и прекрасна,
се ражда Рила всеки ден,
на времето не е подвластна
и е природен феномен.
Зиме тя се подмладява,
скрита в бяла пелена,
снежни перли украсяват,
палавата и снага.
Под купола на бели преспи,
повява снежна филхармония,
талази сребърни текът,
напяват зимната симфония.
И виелица, орлица съща,
дошла от небосвода сив,
с ледени криле обгръща,
планинския масив.
Снежинки развилнели пърхат,
пробождайки с любовна сила,
като кинжали островърхи,
туптящото сърце на рила.
Вой етеричен към небето,
отправят вълци сиви
и бялата луна настръхва,
от песните им диви.
Чудовището белоснежно,
простряло своите пипала,
притиска върховете нежно,
за да не видят пролетта.
А слънцето, като светия,
пронизва го с лъчи
и с космическа магия,
сърцето ледено топи.
Когато, насред вечните полета,
доволен аз полегна и заспя,
душата ми безсмъртна кат комета,
ще пее пак над рила планина.
Необратима и познала бремето,
ще ни показва хиляди лица,
щастливо обладала времето,
тя с радост ражда своите деца.
Ех….! Нека стане по-красива,
отколкото била е тя,
по-жива и красноречива,
за любовта ни към света.
И нека я обичат хората,
да пазим тая красота.
Поезията е в природата
и вътре в нашата душа.
