Щом дойде лято, слънцето изсипва
сноп живородна светлина,
която през криле орлови
залива Рила планина.
Лалугер тича ужасèн,
наднича в тучните треви,
над него, с поглед стоманèн,
орелът хищно го следи.
Наново сякаш прероден,
тъй както древния месия,
възкръснал в полет вдъхновен,
с крилете си твори стихия.
Красиви мури-нестинарки,
танцуват ритуален танц,
със хлопатари от шишарки
върху жарава от цветя.
А веселият дъжд разпръсква
сълзите си в гората млада
и мигом слънцето разпалва
в дъгата пъстра водопада.
Измили празничните си сукмани
и китно кацнали в полето,
селца магично замечтани -
подобно гълъби в небето.
Между скалите исполински
кристали слънчеви подскачат,
забравили за дните зимни,
пенливи струи брега закачат.
И гъби - сякаш самодиви
в езически екстаз -
хоро магическо са свили,
приканват ни при тях.
Денят със свойта жар облива
дървета, върхове и хора
и на туристите щастливи
той носи приказна отмора.
Короните подърпвайки със пръсти
и стонове изтръгвайки в захлас,
любовно вятър ни прегръща
и чувства топли буди в нас.
С цигулката щурец засвирва,
а изгревът кротко мълчи,
зорницата морна заспива
в магичен хамак от лъчи.
Като уплашена сърна,
в деретата бездънни
се крие мракът и с нощта
не иска да си тръгне.
А утрото, магьосник древен,
с въздишка пали върховете.
Приканват ни те с глас напевен:
- Елате ни посетете!
И славеи гласове небесни,
над облаците извисили -
сякаш с огърлица от песни
зората са дарили.
Гостоприемно Мусала ни кани
да покорим зеления венец,
що турила е майката Природа
на тоз балкански първенец.
Прострял снагата си могъща,
разстлал зеления си плащ,
той земните недра прегръща
и стопля ги с неземна страст.
Искрящото небе поел
с гранитни голи рамене,
разкъсал земния предел
не може да се побере.
Скали, величествено впити
в живата природна плът,
монументално възвисени
над суетата на света.
И като фея чародейна,
природата - таз майка свята -
поставила е накит чуден
върху гърдите на земята.
....................................
Тя планината щом създала
и морно чело преклонила,
със топъл дъх живот ù дала
и с радостни сълзи измила.
Там, дето паднали сълзùте,
спонтанно бликнала вода
и, кат' напук, върху скалите
те сътворили езера.
Елате да прегърнем Рила,
да зърнем нейните чеда,
във свойте пазви приютила
тя седемте си езера.
И самодивски танци луди
подхващат призрачни мъгли,
разлели течни изумруди
върху студените води.
Пъстърви китно пременени
танцуват с буйна страст,
като русалки ни приканват:
- Елате тук при нас!
Като раздавал красотата,
Бог сметнал, че е прекалил -
гласът отнел им и в водата
навеки ги укрил.
А вечер, в булото на мрака,
скалите - като хищник древен -
са впили нокти в дълбината
и лочат я в захлас напевен.
Прехласнат гледа небосводът,
таз' толкоз' земна красота -
тук сякаш дивата природа
живее и сега.
Щом дойде есента с усмивка,
загадъчен художник сякаш
разсипва своята палитра
и краски дава на гората.
Оловни облаци и бури,
като оракул стар,
прекършват борове и мури
пред нейния олтар.
Наведена, гората стене
за свойте свидни чеда,
а вятър тъгата разсейва,
поднася венец от цветя.
Ефирни армии от звезди
пропъждат залеза прекрасен
и над смирените скали
разстилат небосвода ясен.
Като очите на вълчица,
в тъмата тръгнала на лов,
луната в мигом ни пробожда
с митическа любов.
И сови литнали в нощта,
сякаш вещици зловещи,
изгарят сенките с очи -
като пламтящи свещи.
А белите мъгли се стелят,
като че ли да предвещаят
с призрачната си феерия:
-На лятото дошъл е краят!
Прощално птиците запели,
минават в приказен керван
и по Млечния път поели,
ги грабва звезден ураган.
Такава древна и прекрасна,
се ражда Рила всеки ден,
на времето не е подвластна
и е природен феномен.
Зиме тя се подмладява,
скрита в бяла пелена,
снежни перли украсяват
палавата ѝ снага.
Под купола на бели преспи
повява снежна филхармония,
талази сребърни текат,
напяват зимната симфония.
И виелица, орлица съща,
дошла от небосвода сив,
с ледени криле обгръща
планинския масив.
Снежинки развилнели пърхат,
пробождайки с любовна сила -
като кинжали островърхи -
туптящото сърце на Рила.
Вой етеричен към небето
отправят вълци сиви
и бялата луна настръхва,
от песните им диви.
Чудовището белоснежно,
простряло своите пипала,
притиска върховете нежно,
за да не видят пролетта.
А слънцето, като светия,
пронизва го с лъчи
и със космическа магия
сърцето ледено топи.
Когато насред вечните полета
доволен аз полегна и заспя,
душата ми, безсмъртна кат' комета,
ще пее пак над Рила планина.
Необратима и познала бремето,
ще ни показва хиляди лица.
Щастливо обладала времето,
тя с радост ражда своите деца.
Ех…! Нека стане по-красива,
отколкото била е тя,
по-жива и красноречива
за любовта ни към света.
И нека я обичат хората -
да пазим тая красота.
Поезията е в природата
и вътре в нашата душа.